Петнадесет години без умора

очите ти не спряха да се взират.

Те търсеха във мен опора,

а срещаха безкраен егоизъм.

Даряваше любов и ме търпеше,

но сълзите ти често аз не виждах.

В небето търсещ все орела на мечтите,

не гушнах в шепи птичето на дните.

Но то не отлетя, смирено чакаше

да го погаля, да го стопля в дланите,

и ето след почти безкрайно скитане

при теб се върнах птиченце на дните ми.

Ех колко много дни те карах да скърбиш.

Роди ми син,а аз самотен пих

и тебе не поканих

със мен да споделиш поне една резлива чаша,

Наливах в стих аз бащината радост,

а ти ме чакаше с душа притихнала...

И сякаш молеше за обич не пристигнала

до теб.

И ни веднъж не каза тежка дума.

Не ме упрекна ,не пророни слова горчиви,

Търпеше , тихо горда и красива...

Петнадесет години..... безпощадно

живота ми отнемаше мечтите.

И днес, когато пак започвам дните

свои отначало, аз смело

в скута твой съм коленичил

и взел в ръка врабчето на надеждата

прошепвам боязливо

мила и добра , и  нежна ,

слънчева любима

стани моя жена....

07.03.2018.

В радост и грижи, докато смъртта ни раздели.