Тази нощ Полихрон не можа да заспи. Мислите му се въртяха все към деня когато осветиха черквата . Онази 1844 г. беше тежка. Той бе още послушник при заралийския митрополит и си бе дошъл в родното Малко градище за да присъства на освещаването на построената еднокорабна малка вкопана каменна черква. Хасковския каймакамин взе 350 златни гроша за да си затвори очите но той знаеше на какво са способни турците от близките села . Затова и митрополитът не дойде а изпрати отец Методий от Мустафа паша . Дуварът бе висок почти два метра , а камбанария нямаше , само и бяха заложили темелите тайно, надявайки се някой ден да откупят от турската управа и нейното построяване. Задушен беше тоя месец , кълновете бяха натежали и чакаха да засвистят сърповете. Ала хората бяха в черковния двор , искаха да бъдат тук , да чуят клепалото, да запалят свещ да се помолят първи в тяхната си черква. Света Марина им беше закрилница , така се и нарече малкия душен храм. Та Полихрон никога не ще забрави какво направи майстор Тодор като целуна ръка на Свещеника : - Отче , благослови този калъп и прости ни безбожното ни дело ,защото сторихме грях . - Тихо майсторе , не бива да те чуят людете . рече отец Методи. - Що си сторил та се блещиш така като да си видел дявола? - Елена зазидах отче, откраднах и сянката , взех и ногата от калта до чешмата и я взидах в темела от към олтара . Майстор Тодор трепереше ,като да бе трескав. -Ако е най личната и света Марина не ме е слъгала ,кога ме споходи в съня ми , то горката ще се спомине до 40 дни от днес. Прости ме отче. Майстор Тодор сведе очи , свали си калпака и се поклони . Полихрон се наведе до малкото прозорче , закри газеничето с ръка и отметна перденцето . Минаваше полунощ, луната се затулваше леко зад малко облаче , като да се срамуваше от нещо дето ще види. И тогава я видя. Бледата сянка на млада жена се носеше по черковната стена , плъзгаше се по каменните зидове ,сякаш се мъчеше да се отскубне от студените каменни блокове уловили я в своите обятия. „Мили Боже „ – промълви попът , „прости нас грешните , прости нашите християнски лошотии дето сме ги омесили с тези жилави езически поверия , вкоренили се в нашия народ от векове. Как ни прие в лоното си Господи , като сме си останали неверници . Закриляш ни , а ни наказваш и тежко , заради тези стари корени . Откак Паисия ни отвори очите все се питам колко ли още грехове ще изплащаме Отче наш „. Полихрон се взираше навън ,но сянката бе изчезнала . Беше лятото на 1867 г.